Глава 21 - Преди
Всичко започна преди години.Аз бях на 12 години ,а брат ми на 10 години. Той бе силно привързан към родителите ни. В един съдбовен ден чичо ми Зак се обади да се видим. Нашите нямаше да се върнат скоро,така че реших да отида и да го видя за малко.
-Трябвя да ти кажа нещо важно. - изплаших се
-Родителите ви...-направи пауза
Какво за тях?
-Мъртви са Енджъл.-каза и осъзнах,те нямаше да си дойдат никога отново
Не можех да повярвам на ушите си. Те бяха мъртви. Не може да бъде. Прегърнах чичо и се разпраках като малко дете,като такова което съм. След това си тръгнах. Болеше ме.Разкъсваше ме. Трябваше да бъде силен за него. Аз съм по големият. Незнаех как ще го понесе. Ако не бе той,аз щях да се съсипя.Само той ми остана. Малкото ми братче.
Почуках на вратата на стаята му и той ми позволи да влезна.
-Да поговорим. - спря музиката,която кънтеше в слушалките му,изправи се в седнало положение на леглото и зачака да кажа нещо.
-Родителите ни са мъртви.-изтрелях направо
-Не е вярно. -той все още стоеше на леглото
-Истина е.-уверих го.
-Ти...ти..Защо лъжеш? -очите му се насълзиха
Прегърнах го,а той ме отблъсна от себе си. Започна да плаче все повече и повече,започна също и да крещи. Стана от леглото и изпочупи всичко наоколо. Знаех,че ще го понесе зле,но това изобщо не го очаквах.
Не можех да го гледам такъв.
-Все още имаш мен. - уверих го
Аз нямаше да го оставя.
-Не.-извика отново
Трябваше да бъдем заедно един до друг. Повече от всякога.Той не искаше.Излетя през вратата,като ураган.Изостави ме.Не можех да сторя нищо. Не казах и дума повече. Не искаше да бъде намерен.Търсих го навсякъде. Не ми даде мира . Оставих го да преживее болката и да осъзнае,че има само мен сега. След още няколко дни непознат номер звънна.
-Ало? - попитах плахо
-Родителите на Сайри? -при споменаването им исках да убия човека отсреща .
- Няма ги.Брат му е. -задавих се
-Той е в болница.-Какво?
Не,не,не. Не можех да загубя и него. Вече изгубих твърде много. Взех си якето и веднага хукнах натам.
-Търся Сайри.
-5 етаж,3-та стая.-каза репцеционистката
Докато чаках асансьора се надявах да го намеря жив.
-Братле.-прегърнах го,а той ме гледаше объркано
-Кой си ти?
Докторът дойде и излезнахме в коридора да си поговорим.Обясни ми,че има амнезия. Тогава разбрах,че той ме напусна в мига в който го пуснах да излезе през вратата. Това там не бе брат ми,брат ми бе отишъл при родителите ни. След този ден аз взех името на баща ни,а той на майка ни.